Настоящата зима, която яко ни затисна, не е нищо в сравнение с тази от февруари и март 1954 г. Тогава, в резултат на интензивните снеговалежи, преспите стигнаха до два-три метра височина, коментират по този повод повъзрастните силистренци.

През въпросния период регионът ни се оказва откъснат от света поради напълно блокираните от снегонавяванията пътища и други комуникации. Единственото средство за придвижване на по-дълги разстояния бяха шейните с конски впрягове и, разбира се, влаковите композиции. ЖП линия обаче нямаше, тя стигаше само до село Тодорово, Исперихско, и хората, на които им се налагаше да ползват този вид транспорт, се добираха до там пак с шейни.

   От своя страна пътуването с тях се превръщаше в истинско приключение, още повече, че водачът бе неизменно въоръжен с пушка. Причината бе, че в извън населените места, от полето и горите, постоянно изскачаха глутници изгладнели вълци, виеха настървено срещу пасажерите и изчезваха само когато водачът започнеше люто да ги ругае и да стреля по тях. Вълци можеха да се видят дори в Силистра, атакувайки я от отвъдния румънски бряг, откъдето свободно идваха насам през замръзналия Дунав, си спомнят очевидци.

   В битово отношение обаче беше идилия, която се дължеше главно на това, че по онова време все още масово се живееше според законите на патриархалното начало. Най-добре бяха тези в селата, където през зимата не се ходеше на работа, само трябваше да се направи пъртина от къщата до обора и да се нахранят и напоят животните. За останалото нямаше какво да се мисли, защото то бе складирано в мазето: прасето, заклано и превърнато в суджуци, виното и ракията, наляти в бъчвите, туршията в качетата, брашното в чувалите, сиренето в делвите и т.н.

   Имаше даже случаи, когато, запивайки се в местния хоремаг, клиентите му оставаха да нощуват там, затрупани от падналия през това време навън пореден сняг, споделят свидетели на подобни пасторални сцени.