Първият български учител в Силистра през 1856 г.
Автор:
Откъс от повеста "Двама братя" от Ил. Блъсков

Илия Блъсков

Илия Блъсков е роден през 1830 година в село Дълбоки. Син на книжовника Рашко Блъсков. Събира и публикува народни умотворения, издава около 30 календара с актуални обществени проблеми, адаптира народни приказки и сръбски белетристични произведения.

  Откъс от повестта "Двама братя" от Ил. Р. Блъсков

  Първий българский учител в първо отвореното българско училище в гр. Силистра бе някой си на име Тодю, родом из Котел. Дали той бе от Котел, това мъчно можеше да се повярва, ако съдеше човек по произношението на думите му, у които нищо котелско не се чуваше…
  Тодю беше млад момък на 20-22 год. тънък, висок, опнат, във френски дрехи. На лице беше божя грозотия, зле обезобразен от едрата шарка (сипаница), при това бе и винаги намусен, като съвсем незадоволен от света, но при сички тия, обаче, опнатите дрехи, които бяха рядкост, даваха му някак по-голяма важност, показваха го за нещо по-измъстрен, като той чрез такивато дрехи стоеше нещо по-горе от тогавашите с гъжове, с потури, със салтамарки облечени момци. В Тия тогивашни времена един учител, особено млад, в една подобна новопросвещаема страна, гледаше се от българите като едно отлично, уважаемо лице: обичаха го, призоваваха го често на гости, но не е друга задня цел, а само затова, защото беше учител на децата им, за да си има добрата грижа да нагледва, да учи по-хубаво рожбите им. Така също честяха Тодя и власите, и гърците, (последните го имаха за половин грък) но съвсем с друга цел, която можем да наречем зад-ня: - като момите им бяха повече от момците, които впрочем по влашкото благонравие малцина се женеха, та всеки родител имаше по една две уходени моми, затова не се свенеха да употребяват все-какви низки средства, особено като видеха някои по-личен момък, само и само да му ухлиперят уходената си дъщеря, че какъвто и щел да бъдел той по народност.
   А такивато унижения за дома си тогивашний българин не само че не ги възприемаше, че и през ума му не минуваха, но и дума даже нещеше да чуе, дори и докачаше се да му се помене за зет някой непознат още повече пък и за учител.
  Като учител,- говореше тогавашният българин, - почитам го, уважавам го, но да мисли да ми стане зет, късно е станал той. На човек, комуто местото не е познато от де е, какъв е, що е, от какъв род в) не дъщеря си, но и слугинята си биля не давам. Утре ще му скимне, ще подвие опаш, ще иде да се не види, че иди го дири, ако нямаш работа.
   За катунарин дъщеря не храня, - говореше и българската майка, - а даскалът не е по-долу от тези, които се местят от село в село, от град в град, и нямат побичен кол. Десет дъщери да имам, едната биля не давам на даскала. Който има зияде дъщеря нека я дава. Не тъй си говореха влахините и гъркините:
 - Коя ли ще бъде честита да вземе един такъв учен и почитан момък, - удумваха се те.
И тъй всички силистрени и силистренки уважаваха Тодя. Гърците го зовяха кир Тодораки, власите - домнул Тодорика, а българите - даскал Тодя. Естествено Тодя си бе горд, а подобни почести идеха да му подигнат още повече гордостта.
  Тодю бе и лукав, но в ония слепи времена неговите лукавства, с които той умееше тъй хитро да се влада, не само че не се узнаваха, но още се имаха и за благодеяние.

facebook